Гласът на душата
С дълбока признателност и благодарност към Марияна Хруза, член на Съюза на българските писатели, за сърдечното съпричастие, високото майсторство и професионализъм в редакторската работа по книжката и най-вече за насърчението, обичта и приятелството, с които неизменно ме дарява.
Това е заглавието на мъничката книжка мои стихове, която все още не е загубила надежда да стане някакво чудо, та тя да види бял свят и да стигне до хората, които нямат компютър и Интернет. Родиха се в един кратък период от време преди 6-7 години, без да съм имала някога „графомански напъни“, е, като изключим, разбира се, шеговитите римувани поздравления към близки и приятели по празниците.
Изляха се – и отпушиха, както впоследствие си дадох сметка, много от преживяното и натрупаното в душата ми. Това, разбира се, не е онази „чиста, висока Поезия с главно П“ , както аз наричам стиховете на Поетите, които харесвам. И сигурно нямаше и да ми мине през ума да направя с тях нещо друго, освен да си стоят в тетрадката.
Но един ден, когато (както винаги!) попитах в края на един анализ има ли още нещо, което трябва да направя за този човек, установих, че душата му има нужда да чуе някои от моите стихотворения. Струваше си да се види как след това се отприщва нещо, нещо насъбрано се излива дори в сълзи... Дали това е духовното лечение, за което тук-там се пише? Не зная. Само виждам в практиката си как тези простички, непретенциозни думички „хранят“ душата.
Мечтая си един ден всички хора да се научат да се вслушват в гласа на душата си – наред с тежкия труд живот след живот да ни води по лъча на Духа към осъществяване на Божествения план за Земята и човечеството, тя има и свой живот, свои нужди и желания. И се опитва да ни ги каже...
Откакто стигнах до това прозрение, лично аз нито един ден не съм пропуснала да попитам душата си има ли някакво желание. Ставала съм вечер от леглото, за да пусна точно пожеланата в момента музика, танцувала съм сама в стаята си, рецитирала съм й стихове... Вчера имах тежък ден, не се чувствах много добре и мислех да не ходя вечерта на гости у една приятелка, където често се събираме. Но душата ми имала нужда от малко радост, смях, песни, да се наслади на удоволствието от общуването с обичани хора... И отидох. „Напълни ми се душата“ - случайно ли, мислите, този израз се употребява още кой знае от кога ?
Душите ни, милите... Лесно ли им е да се мъчат непрекъснато да постигнат единение между целите, които носи Духът, и своенравния ни ум, в плен на земната ни логика, често нямаща нищо общо с „другата“ . Или пък да се преборят с надутото ни, претенциозно и самовлюбено его.
Душата има нужда от малко радост, внимание, обич... И се опитва да ни го каже !
Но чуваме ли гласа й ?
Целебната озареност на прЯкословието
Това слово не се нуждае от предисловия, наслови, послеслови. То не кокетничи и не се пита суетно поезия ли е, проза ли е, какво е. Какво му е другото ? Защото то наистина е друго. Е, който има уши, ще...види. Такова слово се ражда, за да /по/служи. Затова нека не го формализираме, формуваме, формулираме. То е живо, то тече, то меко струи, поема се и без да е поема. То прониква, защото е проникнато, защото е проникновено...
Тези редове не са опит за рецензия, семиотичен анализ, критично антрефиле и куп още мъртвородени жанрови определения. Тези редове са само ключ. Не ключ към излишно виртуозна метафоричност, а ключ към вече открехнатата душевност на посветения читател. Да, ключът в случая е май единствената метафора. Защото силата на книжката „Гласът на душата“ не е в прекословието, а в прякословието. То, гальовно на пръв поглед, цели точно – и уцелва. Цели целебно. А изречено от самата Румяна Илиева, то удвоява целебната си сила. И усмирява, и смирява.
Отронилата се болка в поетично поднесените слова на авторката рони вътрешни сълзи и поръбва вътрешни рани у читателя. И никак не е сантиментално, когато това се случва на равнището на Душата. Там не можеш – пък и нужно ли е! - артистично да извадиш дантелена кърпичка и да подсушиш очи. Не само защото са невидими. И невидимо грейват, озарени от светлината в края на тунела. А мъчителното, често пъти изнурително съзиждане на тунели, на бродове, бродирали благословената неизбежност, е познато /сигурна съм!/ на хората, които ще отворят тази книга. С надежда и упование към протегнатата и пълна със светли думи ръка на Румяна Илиева, думи, осмислени с отговорността си пред Словото, което твори добро.
Ръми словото на Руми, ръми душата й. Не отваряйте чадър! Оставете се на небесните пръски. Нека хубаво напоят угарта на вашето небе, нека наспорят плодородие. Такъв дъжд достига корена. И разпуква семената.
Отворете широко Прозореца. Нека вали, нека мие...После се взрете пред себе си! Дъгата е за вас. Бъдете сърцати! Минете не под нея, а по нея! Румяна Илиева сърдечно продължава да ви насърчава...
Бъдете будни, бдете! Отвъд ума. Защото когато Духът проговори, се чува... тишината.
МАРИЯНА ХРУЗА
Съдържание
Щом важно решение трябва да взема,
каквото да правя, каквото да струвам,
заставам отново пред тази дилема:
умът наставлява, сърцето не чува.
Кого да последвам, кого да послушам?
И точния избор как да направя?
Когато в гласа на ума си се вслушам,
размисля ли – прав е, си казвам накрая.
Последвам ли него – бунтувам сърцето.
То властва по свои, сърдечни закони
в света на човешките чувства, където
не дава на никого право на вето.
Как да реша кой е верният път!
На кръст ме разпъват сърцето, умът.
И най-често все така става, че ето -
изслушала трезво гласа на ума,
накрая аз следвам гласа на сърцето.
А някъде в мен, над бита, над нещата,
търпеливо ме вика – и чака да чуя -
гласът на душата.
Човекът, казват, е пътуващ странник.
Къде е тя -
звездата, от която сме дошли ?
Далече ли е много ?
И дали
я виждам в ясна нощ
от малкия прозорец ?
Обичам да се взирам във звездите.
Пътека звездна води ме нататък,
към моя дом предишен.
И се питам
живее ли там някой и сега ?
Дали оттам
се вижда, в слънчеви лъчи облята,
Земята ?
И през прозореца си -
също като мен -
дали наднича
в мечтите си едно момиче ?
С какво очакване навярно то се взира
във бездната дълбока на всемира -
да види своя бивш
и своя бъдещ дом.
Какво посято е на хората в душите,
та те,
където и да се намират,
живеят и умират
с тъгата по звездите ?
Догарящата свещ...
И бездната на мрака,
връхлитаща върху ми.
Без сълзи и без думи
аз тръпна в изнемога
и спира ми дъхът.
Все чакам нечий знак
да тръгна към върха.
Знам –
пътят ще е тежък,
високи – върховете...
Дали ще ги достигнем?
И в кой от вековете?
Потърсили спасение,
ще бъдем ли спасени?
Прощавайки на всички,
дали ще сме простени
за парещите сълзи
на свой или на враг
и болката в сърцето
на свят и на прокълнат?
Изстрадани надежди
в душата ми покълват...
И осъзнала в миг, се сепвам -
ето знака!
Догарящата свещ!
И светлината в мрака!
... Във кой ли звезден кът
на нашата вселена
избухнал е лъчът
и полетял към мене...
Готова ли съм днес,
след толкоз будни нощи
на размисъл, тревога,
и вяра, и съмнения,
без страх да го приема?
Или да чакам още,
додето и последната звезда
човекът земен
удави в битието
и мракът ни превземе?
... Готова ли съм? Тръпна.
А отговорът где е?
Догарящата свещ!
И светлината в мене.
Имам сън,
който често сънувам и помня...
Чуден сън !
Той все чака да стане действителност.
Знам, че чака
и все за това си напомням.
Ще ми трябва обаче
още много решителност.
Събера ли я , знам -
ще настъпи денят,
в който няма да слушам
как ме спира умът.
Ще полея цветята,
ще отворя вратата
и свободна, и силна
ще тръгна на път.
Ето там, сред дърветата,
пътят ме мами...
И какво зад завоя ме чака
не знам.
Но добре, че не зная.
Инак щях ли до края
да вървя
все със същата жажда и плам.
Не знам. И не питам.
Мрак щом падне навън,
ще потъна за сетен път
в същия сън,
а разсъмне ли,
сбогом с дома ще си взема
и по онзи сънуван
дълъг път ще поема.
но не успях и този път
най-уязвимите си точки
да опазя.
Попадне ли в тях удар,
тъй болят !
И толкоз точен
този удар се оказва !
В едно се уверявам
всеки път :
макар и бавно,
тази болка отшумява,
но колкото и много дни
да изтекат,
в мен споменът за болката от удара
остава...
Добре ! Не питам повече, но зная,
че много още има да си кажем.
Не мисля, че това ще бъде краят
и вече време е дошло
да се откажа.
И знам какво пак трябва да направя :
за кой ли път
да коленича пред огнището,
мъждукащо във твоето сърце,
със топлия си дъх
да го събудя ;
да събера внимателно искриците
във двете си изтръпнали ръце
и да ги скътам,
както нейде някой
по тъмно си брои жълтиците.
След туй да събера
изсъхналите клони
от толкова изминали лета,
да ги подреждам дълго във камината
на вчерашния огън върху пепелта,
да драсна клечка,
после да раздухам
и пламне ли,
да бдя до сутринта
и да подлагам всеки път дланта
под всяко въгленче,
излитащо в тъмата,
за да опазя от подпалване дома.
Затуй ръцете ми са обгорени целите...
И не за пръв път
трябва да реша
дали да пазя още този огън
от разделите,
или най-после да призная,
че греша.
За твойта обич
уморих се да се боря.
За топлинка и грижа
да воювам,
за нуждата от теб да ти говоря...
Нима тъй скъпо щеше да ти струва !
Стаявам болката в сърцето си.
Аз зная -
тя никого не е отминала,
та нас ли ?
Опитвах да те уча що е обич
чак до края,
но никой преди мен не бе могъл,
та аз ли !
И продължавам
огъня на обичта да пазя,
да го подклаждам
с всичките си сили...
Не се научих никога да мразя.
Не ме накара никой досега,
та ти ли ?
Когато моето доверие е стъпкано,
какво ли друго ми остава
да направя
със болката ?
Освен да премълча,
напиращите думи да преглътна
и да си тръгна,
без да обяснявам.
Стократно се заричам
да забравя...
Повтарям си, че няма смисъл
все за това
да се терзая -
проблемът не е мой !
За други той
е зареден с поуки и въпроси,
така че моите терзания
защо са ?
Но не след дълго осъзнавам -
какъвто и да е,
проблемът ни е общ
и най-накрая
ще трябва заедно да го решаваме.
Дълбоко в себе си аз зная -
няма да съм права
да го отмина, без да се обръщам.
И няма полза да го премълчаваме.
Тогава
бавно се съвземам
и се връщам,
за да довършим с тебе
недовършеното.
Пак очаквам със трепет
да дойде нощта.
Не че днешният ден
не донесе отрада,
но когато тъмата
над всичко припада,
виждам истински
толкова много неща.
Несмущавани идват тогава
при мен
мойте мисли,
очаквани с тръпка позната.
Няма време за размисъл
в светлия ден.
Колко ярки
и ясни
стават нощем нещата !
Понякога изтръпвам.
Сякаш вчера беше -
смехът на детството
под бялата череша.
Изтърколиха се годините...
Отдавна няма я черешата.